Domingo 13 Dez 2009, 18h:34
До края на десетилетието остават броени дни, и неминуемо възниква въпросът какво то ще ни остави като музикално наследство. И макар остатъците на някаква музикална стойност от началото на десетилетието в попмузиката вече напълно да са изчезнали, това не значи, че и до ден днешен не се прави хубава музика. Ако окончателното израждане на MTV, производните му поп канали и културата, която произвеждат, са негативното явление на десетилетието, то навлизането на Интернет и спадането на разходите по записване на музика са позитивното такова. На практика всеки може с минимална инвестиция да материализира своите идеи, след което да ги разпространи чрез Мрежата. Този процес все още не е завършил, главно поради многобройните хватки на вече ненужните посредници – звукозаписните комании – но в близките 5 години ще наблюдаваме нова форма на разпространение на музика – не по рафтове в магазини, а чрез iTunes, last.fm и уебсайтовете на артистите.
Ще изложа моя личен топ10 на албумите от това десетилетие, естествено крайно субективно и без каквото и да било съобразяване с това колко известен или продаван е албумът (въпреки че тогава поредната компилация на Бийтълс би трябвало да е #1).
10.Gazpacho – Night (2007)
http://www.progarchives.com/progressive_rock_discography_covers/925/cover_143316112009.jpg
Този албум е олицетворение на горните ми думи. Gazpacho са група ентусиасти, с нормални 'day-time' работи, които се събират да свирят през уикендите. Но те притежават нещо, убягващо на много от по-популярните им връстници – вдъхновение и идеи. През 2004 Marillion ги забелязват и ги взимат за подгряваща група на своето поредно турне. Макар и да стават познати на далеч повече хора, те запазват своя независим дух – не подписват договор с музикална компания и продължават да разпространяват музиката си чрез Интернет. Night (засега) е връх в тяхното творчество – полу-концептуален албум за сънищата и връзката им с реалността. Музиката е хипнотична, наситена и освободена от всякакви конвенции. Gazpacho умело съчетават psychedelia, progressive-, alternative- и post-rock, както и класическа музика в едно неразривно цяло, в което на практика са неотличими. А малкото кончерто за пиано и цигулка, с което албумът завършва, е един от най-любимите ми музикални моменти в последните години.
9. Brett Anderson – Wilderness (2008)
http://www.independent.co.uk/multimedia/archive/00049/8_49736t.jpg
Всеки е чувал Suede. Beautiful Ones, Trash, The Drowners… все образцови и безотказно съблазнителни поп песни, написани и изпети от най-добрия глас от Scott Walker насам – Brett Anderson. Но дори и изпълнител от такава величина не може да бъде вечно под светлината на прожекторите, повтаряйки едно и също, и Anderson недвусмислено го е разбрал по трудния начин. Wilderness е отваряне на нова страница, почване на чисто и поставяне на творческите амбиции на Anderson над желанието му да продава. Резултатът е покъртителен – изцяло акустичен звук (чело, пиано, акустична китара и вокали), безкрайно прости двуакордни мелодии и болезнено открити и искрени текстове. Достатъчно е да чуем злъчното обяснение в любов The Empress или извечния копнеж за красота в P Marius за да бъдем искрено разчувствани, каквито и да са нашите грижи. Brett Anderson е открил изключителната красота в простотата и я използва за основа в следващите си проекти, като резултатът е впечатляващ. Творецът е истински и осъзнат, и вече загърбил славата тръгва по дългия и недружелюбен път на своя ментор – вече споменатия Scott Walker.
8.King Crimson – The Power to Believe (2004)
http://www.progreviews.com/reviews/images/KC-tPtB.jpg
She carries me through days of apathy.
She watches over me.
She saved my life - in a manner of speaking -
When she gave me back
The power to believe.
Ако простотата в този стих е обезоръжаващо красива, то нейното представяне е почти непроницаемо сложно. И точно това 'почти' прави разликата. The Power to Believe е албум, който с всяко следващо слушане разкрива нови черти, докато най-накрая не бъдем ударени от прозрението, че King Crimson са израстнали в последните 35 години. King Crimson звучат не просто съвременно, а футуристично, по свой собствен начин, и The Power to Believe през 2004 е толкова напредничав и актуален, колкото е бил In the Court of the Crimson King през 1969. Не мисля че има много творци, които могат да се похвалят с такова развитие.
7.Porcupine Tree – Fear of a Blank Planet (2007)
http://www.alternative-zine.com/images2/albums/porcupine_tree_fear_of_a_blank_planet__big.jpg
Не само групи на по 35 години правеха (качествен) прог рок в това десетилетие. И макар броят им наистина да е крайно ограничен, Porcupine Tree изпъква със своето добро познание както на класици като Pink Floyd и King Crimson, така и със своята съвременност и доброто разчитане на новите тенденции в музиката през последните 15 години. Всичко това е въплътено във великолепния Fear of a Blank Planet – най-концентрираният албум на групата в тяхната кариера. Наместо традиционните 12-15 песни в траклиста тук има едва 5, свързани музикално и концептуално една с друга. Това е албум за поколението, което умира от скука, но не гаси екрана; което е затрупано с информация, но няма знание; което постоянно пише, звъни и чати, но не общува. Нашето поколение. Музикално концепцията е прекроена почти съвършено, само няколкото метъл рифа накъсват потока от звук. Актуалността на албума е безспорна, и надали скоро това ще се промени.
6.Arcade Fire – Funeral (2004)
Една от аномалиите на десетилетието – никому неизвестна инди група прави дебютен албум, който добива монументална популярност. Превземат всички не-MTV класации и пълнят стадиони. Доста невероятно звучи, имайки предвид същността на тяхната музика – странен бленд от многобройни стилове от класически рок до камерна музика, водени от несигурните вокали на двамата съпрузи в ядрото на групата. И все пак… тази музика надскача своите съставни части. Написана е за да надмогне кончината на близък, и няма как да не разчувства в своята искреност и желание за катарзис.
5.The Divine Comedy – Absent Friends (2004)
http://img.maniadb.com/images/album/167/167119_1_f.jpg
На Neil Hannon му се е родила дъщеря, и той иска да сподели цялото си щастие със света. Но той не го прави по шаблони, по сълзлив или наивен начин, а с целия стил и изтънченост на които е способен. Следвайки светлия пример на Scott Walker от края на 60те, Hannon оркестрира богато и плътно своите песни по начин, от който дори неговия идол би бил впечатлен. Връх в албума, както и в цялата дискография на The Divine Comedy е Our Mutual Friend, напълно съвършена песен, довеждаща камерния поп до неговия абсолютен връх – елегантно кресчендо на оркестъра, съчетан с един от най-остроумните текстове, които Hannon е писал.
„Ellegance against ignorance, difference against indifference, wit against shit!”, плакатно и показно пееше Hannon през 1994. Десет години по-късно той всецяло е изпълнил своята доктрина – създал е остроумен, елегантен, изтънчен и преди всичко преливащ от щастие албум, който ще остави своята следа както първите четири на Scott Walker.
4.Nick Cave & the Bad Seeds – No More Shall We Part (2001)
http://2.music.bigpond-images.com/images/AlbumCoverArt/251/XXL/No-More-Shall-We-Part.jpg
Това не е гневният Ник Кейв, сипейки шумна злъч във From Her to Eternity и Your Funeral, My Trial. Това не е перверзният Ник Кейв, фалшиво пеещ за изнасилвания и убийства в Let Love In и Murder Ballads. Това не е безмерно черногледият изоставен Ник Кейв от Boatman's Call. Това е зрелият Ник Кейв, видял и изпитал цялата болка на света, но и познал щастието и красотата, заради които, макар и несъразмерно малко, животът заслужава всяко усилие и всеки стремеж. Музикално, албумът почива на минимализма на Boatman's Call, като го разширява с по-пространен, но също толкова органичен аранжимент. Кейв и компания все пак остават верни на себе си – едноименната песен всъщност е за сватбата на барда; бегъл поглед из заглавията на песните ще забележи „The Sorrowful Wife” и “Darker with the day”, но това е зряла и осъзната меланхолия, а не самосъжалителен хленч на човек на средна възраст. Баладичността преобладава, но няколкото места на които има пълен рок аранжимент определено постигат своя разтърсващ ефект. Макар и кариерата на Кейв все още да гледа напред, не мисля че той отново ще достигне подобна откритост, съчетана с толкова фини и елегантни мелодии. Пълна благодат.
3.Goldfrapp – Felt Mountain (2000)
Естетика. Електроника. Елеганс. Съвършен глас. Това са основните характеристики на един колкото иновативен толкова и моментално познаваем албум. Съблазнителният глас на Alisson Goldfrapp изпъква над плътен аранжимент от теремини, клавесини, оркестър и синтезатори в съвършен бленд. С всяко следващо слушане изникват нови детайли, допълващи с все по-малки краски великолепната картина. Felt Mountain е най-студеният поглед, който някога сте получавали от девойка, седнала на бара. Дистанциран, високомерен и безнадеждно красив. Utopia.
2.Sigur Ros - ( ) (2002)
http://www.geckoblue.org/about/images/music_sigur2.jpg
Sigur Ros искат да скъсат с всичко традиционно и да съградят нещо изцяло свое. Албумът де факто няма заглавие (как бихте произнесли '( )'?), съдържа 8 също така безименни песни, чиито текстове са на измислен език, незначещ нищо. Надали без намесата на лейбъла на обложката би стояло дори и името на групата. Албумът е разделен на две части (отваряща и затваряща скоба, ако щете) – в първата е по-мек и топъл, докато във втората пренася подземното царство в колоните на слушателя. Музиката е жанродефинираща за пост-рока – осем грандиозни кресченди започващи от малък мотив и превръщайки го в единствения на планетата. Най-успешно това е в последните две песни, като бих определил последната като Starless на нашето време. Никоя озвучителна система не е достатъчно мощна за нея. Музикална гилотина.
1.Radiohead – Kid A (2000)
http://www.plong.com/MusicCatalog%5CR%5CRadiohead%20-%20Kid%20A%5CRadiohead%20-%20Kid%20A.jpg
Разбирайки, че не могат да постигнат нещо по-добро от OK Computer в областта на alternative-а, Radiohead са изправени пред много сериозен избор – разпад или рисковано скъсване с миналото. Очевидно избират второто. След дълги и трескави сесии в студиото, през 2000 Kid A най-сетне е готов, имайки амбициозната цел да покаже как ще звучи музиката от третото хилядолетие. И успява по почти невъобразим начин. Музиката тук е абсолютно освободена от каквито и да било норми, конвенции или правила; потокът от многопластов звук прелива, достигайки само до най-настоятелните слушатели в своята цялост. Детайлен анализ на албума би отнел място колкото цялата настояща класация, и мисля, че впоследствие ще го направя, но засега няма нужда да кажа повече от това. Музиката на бъдещето през 2000, музиката на бъдещето през 2010.
А как ще звучи музиката през следващото десетилетие? Основните варианти са два – тъй като настоящата ситуация може да бъде окачествена като 'all time low', тя или ще продължи своето развитие, като след няколко години Lady Gaga и Black Eyed Peas ще ни се струват като Стравински и Мусоргски; или ще бъде срината изцяло с революция, подобна на пънка от края на 70те и грънджа от началото на 90те. Естествено, това важи за мейнстрийма. Хубава и напредничава музика ще продължи да се прави във всички ниши, като единственият въпрос който стои на дневен ред е „Кой“. Поживем, увидем.