Останали за пореден път в осакатен състав, имащи ограничено време в студиото и изчерпани откъм идеи, King Crimson записват своя четвърти опус, Islands, през 1971. Почти всеки друг на тяхно място би избрал най-лесното решение на проблемите – повтаряне на вече направеното, запълване на плочата с не дотам качествен материал, лесен сингъл. King Crimson обаче не са всеки – творци от техния извънземен калибър преценяват ситуацията трезво – тъй като нямат достатъчно време да напишат достатъчно първокачествен материал за да издадат цял албум, решават да сменят цялостния си подход. Малкото теми и мотиви, които албумът съдържа – първокласни наистина – са използвани многократно и са развивани максимално; наместо гениалната лудост, водеща музиката във всички посоки в предишните им творби, тук има една не по-малко гениална прецизност и премереност; акцентът е изместен от какво на как; атмосферата и самият звук са поне толкова важни, колкото и мелодията и самата композиция.



Още с първата песен този подход си личи отдалеч. Докато отварящите песни в предишните албуми на Crimson изискват двуцифрен брой слушания само докато човек осъзнае къде се намира, то във Formentara Lady чуваме почти дванадесет (12) минути повторение на два мотива с постоянно преливащ и вариращ аранжимент. Чéло и квази-оперни беквокали са само част от непривичните за звука на Crimson новости. И ако някой си е помислил, че този албум ще се влачи така до своя край, не е напълно прав – в следващата песен, която е по-скоро продължение на предишната, чуваме същата тема, претворена в 12/8 и далеч по-ускорено темпо. Тук великата група напомня за своите по-луди часове, без да ги достига. The Letters е песен, която съдържа в себе си много силни и различни емоции – от тиха меланхолия до яростна болка. Ladies of the Road е лек comedy relief, увековечаващ групи-културата („All of you know that the girls on the road//are like apples we stole in our youth...”), и твърде вероятно най-позитивното нещо, което Crimson някога са правили. Prelude е каквото подсказва заглавието – инструментал (съдържащ единствения в историята на King Crimson истински струнен ансамбъл вместо мелотрон) към най-завършената композиция в албума – Islands. Белег на абсолютен гений е как само с два прости двуакордни мотива групата успява да достигне емоционалните висини на Рахманинов и Малер. Ако в този момент погледнем към обложката – да, това е Вселената, абсолютното, вечното; отделяне на духа от тялото и поглеждане нагоре. До момента в който това не свърши изведнъж, и отново се озовем в стаите си, на една малка планета-остров.

Едва четири от песните имат текстове, дело на великолепния поет Peter Sienfeld, който тук за последен път пише за групата. Всеки от неговите фрагменти е поглед върху любовта от различна гледна точка – романс във Formentara Lady, ревност в The Letters, лъст в Ladies of the Road и онази непостижима, универсална и вечна любов в Islands. Така макар и да не може да става дума за концептуалност, със сигурност може да се претендира поне за тематичност.

Въпреки че Islands не е концептуален албум, и е сглобен буквално от фрагменти – както музикални, така и поетични – той е едно цяло. Парчетата от пъзела са напаснати така че да създадат един завършен, емоционален и човешки албум. Никога преди и след това King Crimson не са звучали толкова достъпно, и всеки, който завърти албума е твърде вероятно да открие нещо за себе си. Същевременно това е и една изключително детайлна творба, която открива нови частици с всяко слушане. Но това, което я прави толкова въздействаща е нейната човечност. Човешко е да се подсмихнем, взимайки си ябълка от чуждо дърво, която се изпречва на пътя ни; човешко е да чуваме лекия шум от педала на хармониума; чисто човешко е и сърцераздирателно тромпетното соло в Islands. Всъщност Islands е – в най-абстрактния смисъл на думата – общочовешки. Поезията на Sienfeld говори сама за себе си.

Waves sweep sand from my island,
from me.
Beneath the wind turned wave
Infinite peace
Islands join hands
Beneath heaven's sea.